Домът

Да пишеш. Да пишеш, пишеш, пишеш - чаят изстива в старата чаша, която използваш, докато твориш. Мастилото обаче свърши. Поставяш писалката до започнатата  дума, за да може мисълта да влезе в нея, да не я забравиш и на следващия ден да продължиш да пишеш. Но чакай, защо ставаш? Ами историята? О, сигурно ще сипеш още чай, поне да е топъл. Върни се, искам да разбера какво ще се случи  с момчето с различните очи. Дали избира сивия, но реален свят, който му показва кафявото, или ще предпочете магичния вълшебен ден, който вижда синьото. Хайде, искам да знам и за сестра му! Успя ли да избяга от немския концентрационен лагер, в който я прати по погрешка? Изчакай, върни се!...

Затръшнах вратата и заслизах по старото каменно стълбище. Трябваше ми въздух, а тя ме задушаваше. Всъщност и двете ме задушаваха. Изчезнаха удоволствието и спокойствието, с които пишех. Дори старата чаша губеше силите си. Реших да отида до дома. Пътьом купих плодове и шоколадово яйце с играчка. Малкият много ги обичаше. Беше добро дете. Когато дойде в дома, бе стреснат както всеки от нас в началото, но се погрижих да не изживява всичко, през което аз преминах. Четири години… поотпусна се, започнахме да разговаряхме. Веднъж засегнахме дори  Болезнената тема и оттогава никой от нас не спомена родителите си. Той израсна пред очите ми. Беше умен, съобразителен. Научих го как да чете наистина – аз сам научих това. Обясних му, че писането не служи само за поредното „домашно“. Чрез него можеш да кажеш онова, което думите ти не могат. Показах му как да остави душата си да говори посредством ръката му. Това искрено го забавляваше. Първоначално пишеше само произволни думи, впоследствие започва да ги изпълва със смисъл и сътворяваше неповторими и… истински неща. Искаше да стане писател.

Докато се усетя, бях стигнал. Пред мен се полюшваха остарелите порти на дома – точно както ги помнех. Минах през тях и ме лъхна миризмата на мокро ръждясало желязо. Неприятните спомени от първото ми идване тук започнаха да се връщат. Кал и небе се сливаха, мандарините бяха шоколадови, а момчето с различните очи стана писател.

Краят на февруари